Татяна Дончева: Росен Плевнелиев пречеше само на ГЕРБ
May 25, 2016
Татяна Дончева (част II): Клиентелисткият ГЕРБ, “Мултигруп” и Ганчев
May 26, 2016

Представи си, че съм, да речем, англичанин и се опитай да ми обрисуваш какво става в България и българския политически живот към момента.

Имах такъв опит с един познат в Южна Африка, белгиец, който ми зададе подобен въпрос. Аз започнах да му обяснявам – и на десетата минута се оказа, че той всъщност нищо не разбира. Българският политически живот не може да бъде разбран от западен чужденец, защото – каквото и да разказваме – ще трябва да го приближим до нормално случващите се и обичайни действия в един политически процес. Да, такива обичайно случващи се действия наблюдаваме и тук, но няма как да им обясним нашите специфични задкулисни механизми на властта. Приемаме, че във всяка държава има задкулисни механизми, но въпросът е в пропорциите. Задкулисният свят, да речем, влияе върху политическия живот на нормалните държави 20-30%, и то в най-лошия случай. Докато в България той влияе 90%. И всъщност онова, което се случва там на избори, не е чиста бутафория, докато тук при нас е. Човек, който иска да проумее политическия живот в една държава, всъщност трябва да стигне до реалните механизми, които го правят, и които произвеждат резултата.

Т.е. при нас рационализмът губи битката с абсурдизма?

В известен смисъл да. Нашето задкулисие е достатъчно мощно, за да фабрикува в политическия живот слаби артисти, които се мотаят по сцената, но хората не разбират какво става. Те само разбират, че театърът е слаб, лош, че той не ги убеждава в нищо, че даже ги отблъсква, но те нямат представа за механизмите. Според мен, преди да обясняваме механизма на чужденците, трябва по-просветената част от българския народ да се помъчи да обясни процесите на самата себе си. Вместо да казва “не ме интересува, аз съм за Терминал 2”.

Добре, да си го представим наистина като театър.

Ето. Режисьорът и сценаристът не са се срастнали (поне наглед). Ролята на актьора е създадена от сценариста. Той е ситуирал действия на актьора в едно друго, по-общо действие, но сценаристът и актьорът не са един и същ. В този смисъл, ако под “срастване” разбираш те да са в един отбор, който в крайна сметка произвежда театъра – да, те са в един отбор, който в крайна сметка произвежда театъра. И режисьорите, и сценаристите са избрали този актьорски състав и този актьор за министър-председател.

Който обаче копнее да бъде и един от драматурзите.

Не, този министър-председател не е драматург. Той е много ситуативен, с инстинкт за самосъхранение, но не е.

Или пък интуитивен? Доколкото интуицията е “вторият ум”?

Да. Но, като се замисля, всъщност дори не бих казала “интуитивен” – по-скоро говорим за животински усет. И тези му инстинкти никога не са го подвеждали. Съответно, кукловодите трябва да му бъдат много благодарни за тези качества. Защото другите техни “продукти”, които нямаха такива инстинкти, бързичко залязоха.

Имах предвид, че Борисов е вид разпределител на големи парични потоци – и в този смисъл е съставна част на задкулисието, за което говорим.

В смисъла на “разпределител на парични потоци” – да, той участва. И то решаващо вече. Но мисля, че сценарият на сюжета не може да бъде само разпределение. Макар че това е, което най-много ги интересува.

И какъв е изводът от “пиесата”?

В “Туин Пийкс” знаковата реплика беше “совите не са това, което са”. Смисълът обаче, заради който и аз се занимавам с този въпрос, е прост. За нашия тип задкулисни играчи – “режисьори”, ако щеш – се изискват талантливи актьори, които могат да проявят творчество на сцената. А нашите режисьори търсят безропотно подчинение в стил “тамагочи”. И крайният резултат при тамагочитата никога не може да бъде хоризонти за държавата и нейните граждани, сериозни икономически, социални, обществени и културни резултати. Ето, дори когато те са вманиачени на тема “спорт”, стигаш до следния абсурд: за тях спортът е нещо супер, суперважно, толкова е важно, че лично го практикуват и го демонстрират пред нацията. За тази цел си намират отбори от бивши звезди, които се съгласяват да се направят на палячовци, да загубят мач, който биха могли с лекота да спечелят, за да не уронят егото на бащицата.

Да не забравяме, че емоционално-антропологичното развитие на “бащицата” видимо е спряло някъде около 15-ата му година. Той дори поигра “тенис” с Бекер – и ни изуми, казвайки, че било “кантар” или нещо подобно. Докато ако Бекер реши, въпросният дори няма да види топката.

Да, но точно там е работата – бащицата приема това за нормално. А един нормален човек не би могъл. Не би могъл да влезе в тази роля, не би могъл да си помисли, че ще поиска да го обявят за футболист на годината, не би могъл да си помисли, че отборът, в който рита любителски, трябва да влиза в някакви групи. Когато превземаха “Левски” наскоро, нали си мислеха, че с този супер финансов ресурс няма как да не направят шампионски отбор? Оказа се, че не. Оказа се, че “Левски” е един посредствен отбор, защото те са дали ръководството на посредствени хора, които нямат никаква идея за спортното майсторство в чист вид. Обаче може би това не е само техен проблем. Ето, виж в Англия “Лестър” как стана шампион.

Отваряш дълга и болезнена за мен тема, свързана с “Левски”, но да не насочваме диалога натам – да говорим за политика и българската съдба.

Но тази тема е показателна, защото държавата работи по същия начин. Имаме си едни приближени, които трябва да бъдат държавно развивани, а дали те имат подготовката, ценза, качествата – това е друг въпрос. Администрацията на държавата и на ключовите институции се движи от един приятелски кръг от крайно посредствени хора и те считат, че това е нормално. Те му викат на това “екип”, а не му викат “каре за карти” или “трапеза за абитуриентския бал”. Драматичният въпрос обаче е, че тези хора имат много нисък капацитет – и това обрича всички на провали в дейността им. Вместо да разпределят пари, създадени от икономика, които да са в пъти повече, те разпределят пари от еврофондове. И се бият за трохите. Бизнесът, вместо да възроптае, разбирайки какви колосални възможности му се отрязват, предпочита да целува ръка на бащицата, да му се слага и всячески да се прережда в разпределянето на тези европари.

Какво правим, когато свършат еврофондовете 2020 и изобщо се приключи с модела на държавно дирижирана икономика, чрез заемите и съответните бюджетни “раздавания” към любими бизнесмени-касички?

Въпросът ти всъщност е какво правим в момента. Ако един наемен работник би трябвало да се грижи за своите интереси, той би трябвало много остро да възрази, ако някой застрашава неговото работно място. В България се възприема, че нашият собственик, нашият работодател не ни интересува, защото той просто е омразен капиталист. А в същото време тези хора не искат да мислят. Коя е причината те да загубят работата си? Защото когато тяхната фирма попадне в списъка на онези, които не се харесват на правителството, изгорели са работниците. Дето се вика, работодателите могат да си прехвърлят парите през офшорки или през нещо друго.

Или пък да изчакат следващото правителство.

Точно така. А тези хора къде да ходят? Забележи как никой не роптаеше нито по време на масовата приватизация, нито при приватизацията по време на СДС – как е възможно това? Това е липса на инстинкт за самосъхранение в нацията. Вчера един стар стопански ръководител взе да ми се жалва за състоянието на БДЖ. Аз му казах, че състоянието на БДЖ е производно от състоянието на нацията. Една нация, която нищо не я интересува, която казва, “няма да ИМ работя, няма да ИМ гласувам, всички са боклуци и аз ще работя срещу ТЯХ, напук, на инат, ще докарам до властта някакъв изрод, само да ИМ покажа, че аз, като искам, ще избера изрода”. И какъв е резултатът накрая? За мен това са базисните неща – далеч преди да дискутираме как да изглежда икономиката, как да изглеждат приоритетните сфери. Този народ не допуска до ключовите позиции хора, които биха седнали с разум, с мъдрост, с умения да видят как да оправят тази ситуация.

Вече като че няма и как технологично – предвид това, което имаме като “изборната машина на Цветанов”. Борисов е в състояние да управлява по-дълго и от Луи XIV, стига биологията да позволяваше.

Значи, този същият наш народ е допуснал изборната машина на Цветанов. И се радва, когато някой му даде 50 лева, за да бъде застъпник или някакъв купен псевдоизбирател. Това е началото на всички начала. Нямаме форум, на който да просвещаваме – аз не знам даже дали има смисъл, – защото ценностите, които народът изповядва, нямат връзка с принципи, честност, справедливост и т.н. Те разсъждават, че светът е несправедлив от гледна точка на собственото битие, празния хладилник, а не от това какво се е случило, не от позицията на някакви ценности.

Ампутирана гражданственост? След 45 години комунистически експеримент?

Не съм сигурна. Тези дни ровя из едни книги за Втората световна и за нашите окупации на Беломорието и Македония. И стигнах до процесите на Народния съд. Над 95%, може би 98-99%, цветът на българското офицерство е отстранен между 1944 – 46 година. А най каймакът е разстрелян 1945. Отгръщам и книгата на съпругата на Райко Алексиев, която се казваше “Горещо червено” – тя разказва за ликвидираните дейци на културата в периода след 1945 година. Хора, които нямат нищо общо с политиката или “монархофашизма”. Донякъде бих могла да разбера отмъщението – заради нещо, което се е случило. Но тук нямаме такова нещо. Тук имаме завист, злоба, която в един момент е овластена и която в един момент унищожава всички, които й бодат очите със своя талант, със своите постижения – само така може да се обясни репресията на дейците на културата след Втората световна война. И накрая почти стигнах до цар Борис Покръстител, който отрязал главите на болярите си. Може да не съм права в тези исторически аналогии, които правя, но смятам, че на нас, българите, и комунизмът ни беше по-инакъв, и демокрацията ни е по-инаква.

Да опитам да те утеша, влизайки в ролята на вид “адвокат на дявола” (смях). С течение на десетилетията комунизъм се създаде нов, на моменти нелош елит. И макар случилото се през 40-те да си остава непростимо, да погледнем напред.

Добре, но като е имало натрупване 45 години, макар и от онези с цървулите, защо 90-та година не можахме да направим градеж? Както в Чехия, както в Унгария? Техните подводни камъни на прехода съществуват и у нас. Но може би там има друг манталитет, който има и предишни натрупвания. И така те днес са много напред, несравнимо напред, докато към 80-те години сме били равностойни.

Може би пък въпрос на вид робство. Чехия и Унгария, образно казано, бяха под хабсбургско. И се бунтуваха срещу съветското.

(смях) Не може да е само това. Ти забеляза ли в тия 25 години свобода и демокрация да ни води разумът, да ни води усещането, че трябва да имаме прогрес като личности и като нация? Не. Хайде, след революционните събития била изплувала пяната, така било традиционно, но вече сме 25 години след това, какво да ни изплува? В началото на 90-те имаше вид “гражданственост”, но сега все по-малко и по-малко, и по-малко. Относно външните заплахи: моят страх е, че ние нямаме нищо, с което да се противопоставим, ако турците решат да влизат. И че пак ще се наредят на “Орлов мост” едни хора с китки, които както са посрещнали руснаците, германците, така ще посрещнат и турците. Поради националния си манталитет – да легнем на всеки, никаква съпротива, недей да ме мориш, аз съм роден изморен, трябва да си почивам, ако не ми уйдисва – Терминал 2. Къде отиваш на Терминал 2, бе, бай еди-кой си? Къде, че не се сещам?!

Какво е твоето рационалистко обяснение на всичко това?

Човек трябва да бъде жив, вътрешно жив – “мотивиран” му казват по друг начин, да е видял за какво днес ще отиде на работа или ще отиде някъде, какво ще създаде, как ще му се подреди животът. И според мен би трябвало да се върнем към простите неща. Преди да говорим за “ляво”, “дясно”, идеологии, стратегии, работи, трябва да се върнем към това да направим хората живи. Нашите предци преди 100 години не са били много идеологически просветени, за да не кажа съвсем. Те са си намирали свои опорни вътрешни точки, свои ценности, своя радост, свой смисъл, за да могат да живеят обичайно. Трябва да се върнем към това. Бях в Македония тези дни и понеже всички у нас се надпреварват с остроумия за това какви кичове са направили на централния си площад, аз това го прочитам по друг начин: една малка нация, много по-малка от нас – няма два милиона, която е изправена на ръба на оцеляване, прави нещо. Дето се казва, ха малко са натиснали албанците и американците – и тази работа е станала на трески. Македония иска да създаде на своите граждани – каквото и да мислим за тях – усещане, че те са дали нещо на света. Дали са взели от нас, дали са взели нещо от гърците, от римляните, те им набиват, че може да са два милиона, но са дали нещо на света.

Но всичко това почива на погрешна – да не кажа смехотворна – националистка теза.

Историческите превратности – съдбата днес ги е докарала до това положение, до тази численост, но те ще го експонират това нещо, ще го съхранят, и ще създадат стимул, тласък, нагласа. Виждам, че тези хора се движат в по-бързо темпо от нас, без да са членове на ЕС, без да разчитат на еврофондове. Което означава, че по-малко се краде, че парите в държавата се влагат по-смислено и че в тази работа някъде я има искрата у всеки гражданин, за да се почувства част от една общност, да си намери мястото в нея, да участва в общото усилие. Защо давам този пример? Защото при нас има някаква липса на самочувствие, а същевременно накърнено достойнство, зад непрекъснатите ни приказки колко сме последни, посредствени, най-никакви, нищо не можем да направим, тук нищо не може да се случи, и така нататък.

OK, днешна Македония прилича на леко по-успешна колективистична култура (друг е въпросът дали колективистичната култура не е традиционен билет за вид “трагедификация”). Но има една дребна разлика – в социоантропологически смисъл македонците са вид “тийнейджъри”, докато ние сме “възрастните киници”. Този наш кинически светоглед дали е дирижиран културно отвън, или се дължи на конкретни обективни обстоятелства?

Не знам, това е ваша работа, на културолозите. Но се питам в по-широк смисъл: това ли е потенциалът на Германия? Това ли е потенциалът на Франция? Това ли е потенциалът на другите големи европейски страни? Това ли е, което се вижда? Безпомощни в прости неща, безпомощни във вземане на всякакво решение. Ето пример – закрили Европейския младежки симфоничен оркестър, създаден от Клаудио Абадо преди 40 години, заради “икономия” на Евросъюза. Някак си здравият човешки разум не може да взема такива решения, каквито взимат в Европа. Просто не може. Ето ти нещо друго за размисъл: нашето кюфте, което ядем, днес може да бъде оспорвано от много хора по света, които няма какво да ядат, които живеят с храна, която е под един долар на ден, така че тези хора също могат да поискат нашето кюфте. И ако ние искаме да си опазим територията, доматите, месото, планините, начина си на живот, ако искаме да си изградим тук поминък, ако искаме този поминък да ни носи по-високи доходи, трябва да се преборим за това. Да напомня: не можем да легнем и да кажем, “ми това е положението, Терминал 2”.

Ти лично какво направи против това?

Мисля, че работих в обратната посока. Дали това е било достатъчно, както веднага ще ме питаш? Не. Не съм направила достатъчно да намеря съмишленици. Не съм почнала да ги търся от по-рано. Може би ги търся по неправилен начин.

Кои са твоите съмишленици в “понечването” срещу статуквото?

Сега ще ти разкажа една случка от своя живот. Преди пет години отидох във Виетнам. Попаднах в тунелите Ку Ши. Виетнамците водят освободителна война срещу американците. Общо взето, мухата и слонът водят война. Виетнамците решават, че една от целите, които трябва да си поставят, е да взривят американската военна база в делтата на Меконг. И копаят 280 км тунели на ръка, които да излязат в подножието на базата – в продължение на 20 години. Стигат дотам накрая, но междувременно се променя международната ситуация, американците почват да се изтеглят. И аз ги питах: “Добре, как така сега почват едни хора да копаят, те не питат ли колко години ще копаят, дали ще доживеят това, заради което копаят?”, на което виетнамците ми отвърнаха: “Това няма значение, важното е да се копае в правилната посока – упорито и последователно. Винаги ще се стигне до правилното място”. Ето това ме води.

Добре, отговори ми сякаш притчиозно, оценявам. Но да завършим тази първа част с шега. Нали знаеш вица, че “Движение 21” е кръстено на броя гласоподаватели? (смях)

Знам. Но да ти напомня, че няма политическа партия, която да е направила кампании за парламентарни и местни избори с 200 хил. лева и да е събрала 40 000 гласа.

Втората част от интервюто на Ивайло Цветков със Татяна Дончева може да прочетете ТУК