Образованието е основата в развитието на човешкия потенциал, върху която се гради успешно обществото и държавата
Анализирайки стъпка по стъпка образователната политика на съвременната българска държава, ще се сблъскаме с две неизбежни аксиоми. Едната е, че днес образованието е достигнало своето най-ниското равнище в най-новата история на България. Втората е, че никоя партия през изминалите 25 години не прие образователната реформа като свой водещ приоритет.
Криейки се в началото зад думите “преход”, а впоследствие “криза”, образователната реформа в основното и средно образование бе не само неглижирана, а и изцяло игнорирана. Нито един от нашите министри на образованието не създаде цялостна стратегия за развитието ѝ. Едва ли има друга държава по света, която да не гради политика и стратегия за бъдещето спрямо подрастващото поколение, младежките политики, приоритетите на образователната система и подготовката на кадри за нуждата на държавата и бизнеса.
Ние сме единствените. Всички политици у нас всъщност са загрижени за пенсионерите, явно като фактор, определящ политическото статукво на техните гласоподаватели. В резултат на корупция, неграмотност и некомпетентност отново се говори за липса на пари в различни жизненоважни сфери, а образователната политика – която иначе би сплотила и ограмотила нацията, е напълно неглижирана, подобно на културата.
На този фон все повече деца отпадат от училище преди да завършат основно образование. Неграмотността и малограмотността обхващат все по-голяма част от младото поколение. Като всички тези симптоматични афекти са резултат както от занемарената държавна политика по отношение на базовите компоненти на образованието, така и от липсата на положително отношение в голяма част от днешните български семейства към формирането на навици, свързани с образованието.
При това повечето предприети до сега мерки са или маркиращи някои от второстепенните тенденции, или половинчати. Това води до задълбочаване на основните проблеми, а не до фундамента за тяхното преодоляване. Резултатите са очевидни. Според изнесените резултати от международното оценяване Programme for International Student Assessment (PISA), проведено през 2012 г., голяма част от учениците не са подготвени за успешна реализация в живота. Основната причина за това е, че знанията и уменията им са под общообразователния минимум.
На свой ред редица учени от Българската академия на науките (БАН) отбелязаха, че според същото изследване нашите ученици са на последно място по математическа грамотност сред страните от ЕС и са след всички съседни страни. 20% от българските ученици са дори под най-ниското равнище на скалата с шест равнища на математическа грамотност, а средно само 8% от участниците от всички страни са на това ниво.
В областта на природонаучната грамотност 14,4% от децата са под най-ниското равнище, а същият показател за всички страни е 4,8%. Към тези данни се добавят и резултати от проучвания на Института за изследване на населението и човека при БАН за общото състояние на 13–15-годишните деца у нас. Според тях над 80% от тийнейджърите опознават света и решават проблемите чрез своите емоции (проблемът с емоционалната интелигентност, така актуален в други развити държави), активното включване в различни дейности и личното си отношение към ситуациите и хората.
Като резултат от начинът на преподаване, който не е адекватен на потребностите на учениците, се появяват стрес и здравословни проблеми. Според изследване в 41 държави, нашите деца са на 13-то място по прояви на главоболие, а всяко 5-то дете има проблем със съня. Всичко това подсказва, че е необходимо да се смени методологията на преподаване в училище, начинът на учене и да се съобразят с бързо променящата се среда. Накрая, през 2013 г. се оказа, че 85% от учениците до четвърти клас не знаят дори кой е основателят на тяхната родина (потресаващите резултатите са от изпита “Човекът и обществото”).
От направения анализ следва да обобщим, че българското училищно образование се нуждае от спешни и ефективни мерки. Те обхващат на първо място промяна на методологията на преподаване. За тази цел, е необходимо от една страна да се използва капацитетът на учените от Българската академия на науките (БАН) и неговите научни институти, както и на преподавателския състав от редица висши училища, които разполагат с огромен и ефективен, но неизползван засега експертен потенциал – и сред които попадат редица съмишленици и съподвижници на ПП “Движение 21”.
Предложените до този момент ефективни мерки от научните среди включват – въвеждане на разработения от учените към Българска академия на науките Изследователския подход в образованието – т.е. придобитите по този начин знания ще бъдат по-дълбоко вкоренени в съзнанието на учениците и по-функционални, като могат да бъдат използвани за решаване на други задачи. При този стил на учене неусетно се изграждат почти всички ключови компетентности, дефинирани от ЕС – комуникация на роден език, комуникация на чужди езици, математическа компетентност и основни компетентности в областта на природните науки и технологиите, дигитална компетентност, умение за самостоятелно учене, социални и граждански компетентности, усет за инициатива и предприемачество, усет за и (подобаващо отношение към) културата и към “изявяването”.
Тези компетентности ще бъдат и една добра основа за пълноценна реализация на индивида – и в обществен, и в личен план. БАН би могъл да работи по въвеждането на Изследователския подход в образованието чрез разработване на проекти, насочени към обучение на учителите за прилагането му. Друга инициатива на БАН е насочена към средното образование у нас чрез създаването на Ученически институт – за откриване и насърчаване на развитието на талантиви български учeници в различни научни направления.
Учените от Българска академия на науките подчертаха, че образованието вече отдавна е излязло извън училищната среда и извън отговорността единствено на Министерството на образованието и науката и е необходимо всички институции да се ангажират с разрешаването на проблемите в системата. Те декларираха готовност да подпомагат всички заинтересовани страни при разработването и прилагането на решения, насочени към постигането на по-високо качество на образованието у нас.
От друга страна, наложително е адаптирането на редица полезни и успешни практики от европейското образование към българската учебна система. Водещо е стимулирането и улесняването на работата на българския учител – не само по материален път, но и чрез повишаването на неговия статут и престижа на професията. Също така трябва да се затегне контролът при разкриването на платените училища, както и на качеството на обучението, което предлагат всички школа – и частни, и държавни.