Въведеното извънредно положение в България през месец март 2020 г.
постави хората в безпрецедентна ситуация. Времена, в които всички ние
трябваше да се учим на нов „модел на живеене“, съобразявайки общуването
и поведението си с – COVID-19. Разбира се, появиха се крайно полярни
позиции и твърде разнопосочни експертни обяснения и тълкувания на новата ситуация. И независимо от това към коя група (на отричащите или на
признаващите наличието на нов вирус) човек се причислява, едно е ясно:
налице е нов „социо – граничен“ ефект в общуването, който ни се наложи
като отговорност и задължение за неопределен период.
Българските деца (не всички и по-добре) посрещат отново предизвикателството на онлайн обучението. Електронната форма има своите силни страни и практичност. Но този инструмент на обучение е ефективен и достъпен за по-големите ученици и студенти (с уговорката за разумност в срокове на прилагане и съобразяване с дисциплините). Децата от I до V кл. имат необходимост да са в училищна среда, за да се научат да изграждат образователни и поведенчески навици. Важно е в тази възраст децата да общуват и да наблюдават примери на поведение. При тях също би могло да се ползват технологии в процеса на обучение, но за конкретни проекти и кратки срокове. Защото откъсването на по-малките ученици от средата, в която те току-що навлизат може не само да ги обърка, но и да отключи негативни емоционални състояния.
Ако преди година и половина, за родителите основен проблем от ефекта на
онлайн обучението върху децата им бе промяна в емоционалното състояние,
поради липса на контакт с връстници, то към днешна дата истинското
предизвикателство за родителите е да поддържат мотивацията за учене на
своите деца. Проучването (далеч не представително), което проведох в
края на 2020 г. за адаптацията на родители и ученици в онлайн обучение,
показа етап на напасване и ориентиране. Етап, в който децата посрещнаха „новата среда“ на обучение по-скоро емоционално. В сегашните ми разговори с
родители ме притесняват изтъкваните от тях тенденции за слаб интерес към учене и засилващата се агресия сред подрастващите. Друг наблюдаван момент от родители е засиления стремеж от страна на учители за дистанционно обучение, което се обяснява с удобството на „включване“ в час от различни места, както и с електронните форми на изпитване, чиято проверка е автоматизирана. Тези, а и други причини играят роля за осъществяване на натиск от страна на учители спрямо ръководителите си с цел преминаване в дистанционна форма на обучение без наличие на обективни предпоставки. Важно е да се отбележи, че това не е констатация спрямо учителското съсловие, а по-скоро обратна връзка, която притеснява родители. Разбира се, дистанционното обучение е важен елемент в настоящата кризисна ситуация, но преминаването в такъв режим изглежда все още лишено от обективност и целесъобразност. Нещо повече, в
обществените обсъждания ми липсва подход, който да отчита нуждите и
потребностите на всички деца (независимо от възраст, СОП и социално
положение). Въпреки че правителството е въвело някакви мерки за справяне с качеството и равенството в образованието, онлайн обучението доказа дефицити, за които образователните институции отдавна знаят, но пренебрегват. Това се дължи на факта, че България е сред държавите членки, в които все още социално-икономическото положение оказва най-голямо влияние върху учебните резултати. Онлайн обучението предизвика възможностите както на децата със специални образователни потребности, така и на специалистите, подкрепящи личностното им развитие. В този случай навременна реакция дойде от УНИЦЕФ съвместно с РЦПППО-София и платформата „Подкрепи ме“, чрез която специалистите получават насоки и материали в работата онлайн. Но и тук бедността сред населението оказва влияние и риск от изключване на децата от образователен процес, подобно на малцинствените групи. Тъкмо неравенството разширява все по-отчетливо разликите в достъпа до образование. Последиците от дистанционното обучение тепърва ще се разгръщат и ние трябва да знаем какви са знанията и уменията, които децата ни са загубили. В същото време трябва да съобразим загубите с тяхното емоционално и психологическо състояние и да обезпечим неравенството сред подрастващите чрез спешни социални мерки.
Мантрата „последни да затварят училища и университети“ е несъстоятелна.
Подобна мярка следва да се преустанови и да се премине към мярка
ограничаване на „инфекцията“ в образованието чрез индивидуален подход,
за който все още не сме подготвени на институционално ниво. Българските деца продължават да търпят неравенства в достъпа си до образование и здравеопазване. И ние – обществото сме им длъжници!
1.“социо-граничен“ ефект в общуването – носенето на маски и спазването
на дистанция на публични места поставя една невидима граница между нас и
околните, термин на автора
Повече за проучването:
https://www.iphs.eu/n/images/journals/Papers-2.pdf